Анталия

Птиците различно ме събуждат. С крилата си отварят клепачите ми и виждам остра планина. Слънцето с все още неумито лице излиза от морето и започва с унес да гали върховете. Още съм изтощена от вчерашното чакащо пътуване с остатъци от тегота в бездънните минути на търпението. Летището в Анталия ме видя и беше дружелюбно, а ме покори с разпръснатото жито за мало и толямо пернато общество/и гугутки, и черничета, и дребни мишлета с уплашени уши/. Това ми напомни в минутите – дъвки, които преживях и знаех, че поне изглеждам непукист, дори когато рева. Та… Сетих се за Павката, в която е влюбена една лястовица /или лястовиц/. Където и да е той, тя го следва два етажа по-горе в пространсгвото. Неотлъчно. С премрежен полет и вярно сърце. Дали е същата, която спаси миналата година и постави в празно, калено гнездо и там я отчуваха своите?! Така и аз, премрежено отчаяна от нежеланието на сина ми да бъде разнообразие и красота в новините на приключението – каяци в гръцка Турция-ставам, за да прегърна деня. Пък да поднася горчиви отвари и блудкави ястия-ще ги превърна в пищна гощавка не само за ценители. Солени привети в началото на средиземноморското ни предизвикателство.