Индия при Горунака

Балкана, който пее свойта песен. Скрита в бутилка от тишина, която се спуска над собствения ми език и уши. Там попаднахме в Горунака да танцуваме непривични нему индиюски танци. В махленското му 100 годишно училище да поставяме йога на чергите му, облекли погледа си с носиите наоколо и трикраки столчета с дървен миндер зя всички. Екзалт и екстаз. Бъжгунът/жужене/ня онези твари, които на можем да видим, на можем да осезаем, като полъх на мини ветрец, трепнал и роден от крилата им…
Под Игото -първо издание от 1890г и читанка от 1879, където се пита има ли исполински народи и що е чимпанзе? Където на двора есента е сбирала децата в бижутерията си от цветове и смехът им ултламаринен е откривал мароканското синьо в географските открития. Рисували са с кал, като в Мали-боголан, върху платно, за да изкарат от природната грозота взора към красотата.
Усмивката ми е с дъх на облаци, с препечени на тенекия в жар пуканки, с бинди на челото и хора в краката. Загризвам тази седмица като сочна череша и плюя костилките, за да пажелая череши да осветяват пътя ми след 20 години, поникнали от едно разкошна сбирка с интересни люде. И нищо, нищо не може да замени усещането, че си у дома.