С млечни зъби отхапвам хоризонта и поръсвам с червен пипер пътя на слънцето. По червената линия да намери брода към земята. Да ни огрее, след безшумното изливане на мрака от бокала на сумрачните мисли. Хрускат счупените парченца от недоимъка от теб. Тук. Сейбия ли ни беше ти, усмихната радост, звънък накит, който падна на пода и се разлетяха смарагдите. Всеки си взема по парченце, завива го в кадифения ти глас, усеща меките ти длани как галят и ни изпълва миротворение. Обичаше да вървиш по криви пътища, защото са по-утъпкани. Да уеднаквяващ несравнимите неща. Да миеш рибите в аквариума с шампоан, да делищ ягодите с голите охлюви, с котките-черното по козината им, а на фламингото да обясняваш, че сте с цвета на косата ти- млада сьомга. Ласточка, не си взимам нито ти давам последно сбогом. Взимам си назаем кехлибарения ти гердан да ми сваля кръвното като подпаля пък ти давам наметало-невидима за очите, видимка за сърцето. До някога, когато някой с хилката за федербал ме засили и като перце дойда при теб. Да играем с чисти души.
M и н и а т ю р и