Попивам мъглата със залци сняг. Качила съм се на влака, който се движи в кръг и гледам рисунката в купето. Прозорци с пердета, тук там изгасени лампите в тях. Когато някой влезе в живота ти все едно измива стъклата им. Или има куфар в главата и в него може да побере всички съмнения и страхове. Завивам се през глава с одеалото, с гръб към изгрева-не ми се става, търся съдбата си в сънищата. Там дълбая боабаби, за да са резервоар на бъдещето ми. Там времето тече различно за всички и като милвам дървото отвътре, оставям крилата си. Да отлежат, защото понякога тежестта им ми пречи да летя…Ставам, а тялото ми е сякаш отгледан великан. Мия се със сапун от пепел, дъвча ядки ям от Мадагаскар и си хортувам със Занахари – бог на малгашите. Без думи, защото нишките между нас са скелето, по което ще се катерим през деня. Ще плетем въжета, ще ковем минутите и броим часовете като стара броеница с дървени топчета на желязна тел… Излизам – обух си ръкавиците, а на ръцете си сложих чорапи. Дебели, за да мога да задържа мъглата в шепите си и да пия брудершафт с нея. Пълен бокал с изненади. Още един ден-още един живот…. Различна седмица четници мои, наши, ваши.
