Приказките остават, дори когато всичко друго свършва. Те ни напомнят, че небето е далеч, но е достижимо, а земята е твърда и не е наша. В приказките някой може да изяде боабаб, като дълбае в него рисунки. Там крокодилите имат свой език, десетилетията се губят и се протягат еквивалентно на времето. Очите ни се опърлят от горящите очи на нажежената зимна пустиня, но камилите ни спасяват в утробата си, а жилото на скорпиона е метеор за душите ни. Ще ви разкажа за Циркаджийката. За хоросана, който на един крак бавно пада в живота й, но не я засипва. Изгубва крака си в цирка по време на представление. Без обезопасителни въжета и вяла мрежа, неразперена добре от пияни сценични работници. Тромб, гангрена, ампутация. После счупване на здравия крак, ръката, но тя се е търкаляла 74 години през времето и се е превърнала в месечина. В Халам-светлия ореол около луната. От блока до гостилничния магазин за готвена храна прескача с патерици, сякаш прескача огньове-с прическа, шапо, червено червило преляло в червеното палто. Носи в себе си нещо примамващо, нещо блестящо и нещо успокояващо, за да победи разярения слон в бръчките и усета си за жена. И го прави-с всяко стъпало от стълбите до асансьора, с всеки разказ за потомствените циркаджии в семейството-дядо й чупи шиен прешлен и не може да се завърти около остта си, но с любовта си към цирка става клоун, с акробатизъм в сърцето. Внуците й са детски шампиони по кикбокс. Няма униние, няма безтегловност – имаше само въпрос-нали ще се виждаме често… Какво да й кажа: че само минавам оттам в понеделниците по пътя към йога. Че торбите, пълни с нарязани хастари, храна и проницателност, са ме довяли до нея, до бялата й барета- символ и украшение, но може никога повече да не се срещнем… Забравих да я попитам за песента в името й, но запомних етажа. 10-ти. По-близко до безмензурните ритми, в които няма такт и няма ноти, с които могат да се запишат. Могат само да се предават от уста на уста – софийска приказка в родопска песен.
