Събуди ме пролетната песен на синигера и обърканото протягане на кокичетата-да излизат ли, да спят ли? Светлината на Юга съпроводи до вратата на нощта светлината на Севера. Едното ни полукълбо отваря очи, другото затваря клапаните на изкушението Ден. Сядаме до аварийния му изход и се опитваме да съберем в прегръдка върха и долината. Топлата ни снага е в очеранията на планините, а нарисуваното ни лице е в града. По автентично е да се хабим – по, – над и – под път, отколкото да хармонизираме с нещата, които се Изискват. Да сме в глухарчен летеж, да сме презумтивти и усещащи, да сме чекмеджета пълни с мармалад и кайсиев сироп. Да имаме по три сенки, когато уличните лампи хвърлят своето предизвикателство. Да сме поне малко от това, което се страхуваме да бъдем, а толкова ни се иска… Пожелавам.
На ден виждам поне 13 сърца под всякаква форма-сгъпкан фас, сгазен ластик, изронена мазилка, част от счупено листо, инертно хвърлена дъвка, филирана опаковка на остатък от пържола, дори въздух влязъл под протектора ми на телефона. И Не само сърца виждам… Зад всяко едно Нещо сте Вие… Това прави взора ми необятен, сговорчив, весел в трудността, и труден в бъбривостта ми.. Благодаря
