Не е важно какво виждаш, а как го виждаш.
Неделя. Първа севда в 8.30 в парка. Овде дървета, гранки, зелено в нюанси, сура от маточина и трепетни, дребни цветенца. Част от тревите. Част от корените. От земята. Гледам, докато не влезе в очите ми… Пладне. Тънколистни божури в тлееща жарава и маджента. Някъде в полето преди посевите и след реката. В с. Божурище, където на водната кула пише, че в него хората правят всичко с много труд и обич. А подире им селата Пожарище с гладнити си огньове, Гурмазево и Златуша със златна гуша. А някъде далеч във Видин- местност Божурлъка, който е кипял и е стигал до небето с глъчта на децата, а сега змиите са негови посланици. Още по-далеч към Малко Търново-Мишкова нива и Градище, където е погребана богинята Бастет. Повелителка на котките и женското в гърдите ни. Някак свързани в разкази на приятелка, с която споделих съботата.
Събота. Пътеката, която ни разлиства Деветте планини. Стана традиция по люляково време да косим грановището й с нозете си и да пълним алвеолите с дъхове. Има още люлякови нощи, като в песента на Тоника СВ. Всичко пламти в галантна импресия, в създаване на живот от черни бръмбари и схрускване на жужящи песни от пчели. Хижа Джамена, където можеш да срещнеш съратници по ненаситна вода, убеждения или пивка ракия. Случайни хора в неслучаен свят. А после играта на слънцето и облаците, която в умиление просълзява в дъжд ни отвежда до язовир Пчелина. И параклиса св. Йоан Летни на скалата. И тишината на каменните гъби и колони, чиито основи облизва водата. Протягам ръка и рисувам следващата пътека до Радибошкия манастир Света Троица. Прастара църква, чиято 200 годишна врата отваряш с рамо и съдба. И фреските, ронливите, омъчнели, сатира и зрял подход към сбърканото ни битие. Литийно шествие от вяра и коприва, която да ни жули и да ни събужда от безразличието…. В края на полата на деня при сръбската скара ‘Гладни вук’ кошара с малки магаренца, с чиито копита почуквам и отварям предвечерта. Там няма съмнение, че животъг е прекрасен.
Сговорна седмица на всинца.
