В тихата хармония на усмивката прощъпулва зората и като първо причастие слага под езика ми късче слънце. С чуруликане сплитам косите си и се оглеждам в лупата на едно голямо лале. До него срамежливи овчарски торбички /трева с бяло поръсено отгоре й, като ги откъсвахме обръщахме надолу с цветчетата би плахо звъняха/си спомнят времето, когато ни къпеха в корито и слагаха вътре от нея против диадес/уплах и алергии /. Сега куртана/каменно корито/е посадено с цветя, а аз като една лехуса си лежа до него с сламка в уста и си тананикам посрещайки деня.