Гнездо са косите те, в което меко мога да спя. Като се протегна да сложа крака на полу-месеците ти вежди и да гледам света. Да вдигам клепачите като любопитно дете и да се оглеждам в ръждивото на очите ти. Кафяво – ръжен свят обещаващ и даващ небе. После се спускам по пързалката – нос, ястребов, смел, вечно дирещ нови мириси, усещания, други носове. Да си ги отъркаме за добре дошло ново запознанство. В студ или пек, когато ръцете са заети да докосват, топлят, вият съдби или събарят скали… Устните ти са тънки резци с много обхват – могат да целуват целия свят и да го обичат. Да се разливат в полу-усмивка и да се давят в захлас от пристъп на смях. От дребни подхлъзвания на гарга по мокър от сълзите ми под. От първите три стъпки и думи на децата ни. От недодялана груба моя шега или наранен бидон от хорски глупости. Познавам лицето ти, с волевата брадичка, на която отглеждаш брада. Козя. Вечно неудовлетворен, търсещ, внимателно стъпващ по разместени плочки на тротоара, което превръщаш в игра. Музика между търкането на планетите и орбитата на спътниковите ти станции. Виждам лицето ти и то се отваря да ми каже, че нищо смислено не си оставил след себе си. Освен 4 деца, които още носиш на плещите си, една съдба, която споделяш с мен, музика, която всеки момент ще избухне, ако я подариш на бъдещето, а не я взимаш от миналото. Посадил си дърво, няколко, написал си нови думи отгледани в красотата на душата ти. Не си спал, за да бдиш над животите ни и не на последно място си оцветил бухалче. В толкова светли цветове, че примижам за да го видя. Зад него си ти-не фон, а изгряла супернова звезда, наглед скромна, но докоснала всяко събуждане на пролетта. Сезоните, морето, върховете. Обичам те дори и посребрен на 50 и два пъти по толкова. Усмихни се. Заради мен. Честит рожден ден
