Подсири се деня. За закуска отварям консерви от малко пролет и повече зима. Мама е родена днес-винаги до мен, дори когато за самата себе си ме няма. По нейния си начин. Да ме нахока, да ми покаже скритото стълбище, да ми прошепне, че ако искам да вярвам в нещо трябва да намеря причина… Толкова близки и много далеч. По някой път се водим на асансьора на мъртвите като опознавателна експедиция до душите им. Аматьори сме в това, но то е по скоро комплимент, отколкото непохватност. Дърляме се дали сме прави една на друго, но погледнато от друга страна как бихме могли да сгрешим изобщо. 8 минути ни стигат, за да сме заедно и това побира скоростта на светлината, която идва от слънцето. Побира да навием парка на килим и да го преместим където си пожелаем. За да седим на пейката там и да й показвам: ето, в чегвъртък бях на Рила на любимата ми пътека над Мала Църква и в неделя се качих на връх Ком. Егати предизвикателството – без котки, но за първи път със щеки. С куче Рая и 4 годишен голям Денис, който затъваше, но виждаше малък самолет в небето високо и голям орел над главите ни. И сърна , и лисичка и имаше, мамо, ключ, който винаги отваря нещо. Благодаря ти мамо, че не измръзна на пейката и не пусна ръката ми през всичките ми пътешествия и лудости. Ти си моят свят от миналото, който като ме е създал е посадил в мен всички мои животи. Като гъгнив бродник докосвам мига от твоето раждане, което няма как да помня, но сънувам като качамаков ден, пълен с попръжки и масло в дядовите приказки.
