31 декември е като 32-пасторален или обикновен, епос или лирична ода, настървение и пошлост. Ние сме 32. Ние събираме водите и правим кладенци. Водосбора се завърта в нас, клокочи, блюи, дурляе и създава морета… Океани, в които китове безвидни са душите ни – само ако отворят паст се разкриват. И говорят с нас. Заниките са точто толкова, колкото пъти вземем слънцето слиза от небето и ни хвърля в деня. 32 сме-и черното, и бялото и сивото помежду заранци хванали се да ръце. Правят шарено, ослепително изваяно от скучните ни дни. С нашите ръце. Мишци. Скрито под пломбите ни като в ковчеже на рицари без брони. Всичко, което е днес е и утре. Няма безграничност и има вечност. Любовта, която дори Бог не ни дарява безусловно. Всичко е в съчетатието-в камбаните и тишината, в играта на светлината с опакото на листата, в гъделичкането между секвоите и мравките… Задяването с Вселената ни е като игра на топчета, като погалване с мека опашка на белка или бръсначен удар от клюн на кос. Тя е също толкова прозаична на вид като звука – синусоид, който създава трептения. Като нашите сърца. Ние и плашещата цикличност, от която не трябва да ни е страх. Че ще се уморим от една и съща гледка, крачка, кихане, образ, меч… Дълго като сме в тях и с тях откриваме дълбочината и себе си. Затова благодаря на тези скучни моменти, които правят живота ми очарователно интересен. И за Вас, скъпи, да е така…
