Утринта струи в булгура на дъждовните откоси. В такива дни се питам-има ли странични ефекти надеждата? В промеждутъка на прозореца има няколко неща, за които искам да ви разкажа. За връх Пиперка и обраслия плаж Каркъма на Витоша. До тях се ослушва връх Ушите. Руменеещия се изгрев се стели върху облачните струи и ромоленето ми напомня за изкачването ни по Боянската река, та чак почти по морените до водопада. През нощта. И странно – усещането е като в пустиня призори- бездиханно благоговение, до което ни отвеждат още по-малко малки крачки. С усмивка, която прегръща целия свят ще ви споделя и за йога лагера в Синеморец. Приключението, в което се превърна ми подари тайни като блюскане на вълни, пяна, камъни и заливи, които ме нараняваха с доверието си. Мога ли аз да им отвърна с тази простота-нищо не приляга в ръкостискането с Около ни, както закрилническото ръкостискане на детска длан. Доверчиво и първично като природата. Видях Аркутино и къде се влива Ропотамо в Черното море, и Велека видях къде… Тя се таи с жълтите си рози- противоречиво излизва радост и тъга едновременно в цели 7 километра резерват. Гребането ми с кануто беше провлачено време със стеснена перспектива, която миришеше на оскъдно слънце и каскаден дъжд, който се превърна във смях… Имаше копнежна тишина в Бегликташ сред всичката глъч на хората, която изпълни торбичките под очите ми със сълзи щом ми откри заливите си-рококо извивки, където вълнолома избутва подгизналите вълни- там разбрах, че излезли от водата ние сме взели океана със себе си. Солени сме и тромаво дишаме като пукнатините сред избухването на гейзер. Чародейство в грубост, които поразяват с пластичността ни в онази част от нас, която иска да обича света… Друг път ще разкажа за това, че сме създадени от звезди в благоуханни часове на размисъл на Вселената, а сега да изпратим млечното колело на луната, за да прелеем в зораво. Дубрутру пор фавор.
