Приключението Самоков. Очите ми за него като кални локви, които се избистрят. Сигурно съм пила пневмония преди това, в унес, без да мога да го видя. Прекрасен град, в който съм като озбъркана- средното между озадачена и объркана. Впечатлена от израстването му. Белосаните църкви, парковете, реката. Чистотата. Живостта, която като пираня те захапва, но всъщност е златна рибка със зъби. Имам теории, защо съм изумена, но все неправдоподобни… Чакърова поляна, загрижеността на хората, уюта в пътеката, която води до Мала Църква. Вировете, които ни приютиха от притоците Бели и Черни Вит, които извират от чайника на Искър. По бреговете бебетата се раждат в халби бира, а децата хапват от купа азбучна супа. Има клуб на НеАнонимни чревоугодници, които се мажат с лук, да не ги ядат анонимните комареси. Твърдят, че човек никога не бива да тежи повече от хладилника си… Принцеси и просяци на всеки ъгъл, водни кончета в турско синьо и любов по техен си начин. Благодаря Ви вирове, че ни дарихте с хлад и жабурняк-хем мехлем, хем песен.
