Ще ви притчам за ромона и беса на изварата. Урдините езера и Мальовица. УрдА е извара на турски, а пяната в реката определя водопая на морните коне, пуснати полудиви по Проект по чукарите. Ще посветя тази легенда на Гери- за синевата в просторните й очи, за смелостта и да застане между целувката на Крокодила и Делфина и да върви с тежката раница-тегоба на гърба си. Да се изправя, да е колибри-с опашката си създава музика, подобна на арфа. Да е като село Рюкан, в ниското, в тъмното, между улеите и върховете, където за да има слънце е сложила отразителни огледала, в които да се любува слънцето и да съгрява хората в долината.
Знам, че Гери не пее, защото е щастлива, а е щастлива, че може да пее с времето . Да ти прехласне с труда си, да те нахрани, да те отстои… И така, Урдините езера-Мала и Голяма паница, Удовнишко и Триъгълно езеро. С петрови виолетови жарави по пътя. Тучно, избуяло, сочно в тези 33 градуса. С диви кози и сръндаци, които грухтят и лаят. С обикновено изтравниче и обикновено бясно дърво. С черен нокът, поклекнал върху изумрудени мини, богати в този край на тайни и шепоти. И чаят, който ни носи изварената, урдина река.
Чай, който пие Гери всеки ден – иска, не иска, полезен, но горчив: перуника, балканска петлюга и трицветна теменуга, симфиандре, лютива тлъстига и херманово пропадниче, дебелцова каменоломка и българско вятърче. Много моменти, които сами си правим от спомените, като минаваме скъдни по уханията им. Предизвикани. Ибрикчии на сетивата си…И, разбира се – Елениното езеро преди връх Мальовица. Платата преди него. Другата река, която дарява шумен живот. Героите по скалите, където някой си е спомнил за тях и поставил плоча. Малки хора с големи, чудновати сенки. Като Гери. С която закусвах писти, гарнирани с малини и боровинки, без сняг, но с пащърнак и пеперуди. Красота, която не можеш да опияниш с думи-трябва да я преживееш…
