Две лунатични разходки, които се переха важно и не им се виждаше сянката, защото нощта я прикриваше. А луната беше толкова червена, колкото и залязващото слънце-червен нефрит, посипал устните ни с усмивка. Първия път бяхме на лов за боровинки, но ядохме бодли на клекове и почти се превърнахме в таралежи. Облечени в стоицизъм тропнахме върху Делчова скала, а в тъмното се изви народна песен. Която пък ни отведе до заслон Синята стрела. И ни свърза вчера с римския саркофаг Момата до с. Алино, с свещената чешма в дивата мента и уханието на безброй треви.
Параклисчето, което ни увери, че любовта е спокойствие, а спокойствието у мисъл с тези крилати безумия не отведе до река Палакария. Някога са добивали злато в нея, сега можем да не пием от блатната й мътеница. Но всичко е толкова мистично, когато луната прилича на пъпеш и можеш, ако си забравил острието-фльорца нож, да я разрешеш със свинска опашка. В този почти вълшебен миг, подквасен с лют пипер, под фенера на пълнолудието, облаците ти се струват подправчени пуканки, а каяка на мисълта ти плува в разума на Вселената. Тогава се отговаряш на ребуса-какво винаги идва, но никога не пристига… И се сещам за зайците – подземници единствено на острова до Созопол св. Иван-пият вода там, откъде им показват безжилните пчели. Или радиото в Патагония, където водещия, наричан четириочко, разказа, че може да не харесваш работата, която работиш, но можеш да харесваш и обичаш това, което ти правиш в нея.
Където има прогресивни отстъпки изложени на показ върху къпани маси за продан. Където можем да счупим рекорда по бавно бягане или денивелация 34 метра. Където диханието е струпано на бали в склада на полето, а палми растат на Околовръстното. Където всяко начало носи насладя, но все се го спират на прага. Където второто дете на Ивето със звънкия глас са близнаци, така твърди администрацията, а скулите са ни планините, в които се оглеждаме. Налудно, нали?
