Хванах за ухото понеделника, току върнала се от Ликия. Сега Турция. Гранити и базалтови усещания. Гранатови макове и стъклени плажове. Бившо, никому ненужно великолепие, облечено в камъни и съблечено от варвари. Изкуство, което ни е недостижимо. Естрагон, гюзум и олеандър, ружи и цветове, които още се загатват у нас. Навалици от речи и километри-срещу нас дърветата тичат, а хълмовете са на пацулчета. Азия, пълна с шумотевица и кози дарадонки, със страгали/леблебия/, нарове, джи джи папо/пържени филийки/и чумерки /пръжки/. Потопена в сок от нар, портокал и лимон, които лежат на прикоса на земните вълни. Толкова много, толкова сочни, без да са примамливи на вид. Всеки град беше посветен на : ябълките, крушите, черешите или дюлите, на леблебията или портокала. Герб и усилен труд. Много топлина не само в захаросаното време, но и в очите на хората. В ръцете им по малките сергии, но не в големите курорти. Там някъде и аз. Горещ чай със сладко от диви кестени…
