Хвърлям зарове, както е правил Моцарт, за да пише музика. Написал е трактат – всяко хвърляне е един такт. Така и аз създавам звуци, които са като течност и ме отнасят до река Яребири-реката на скатовете. Там, на брега, слушам историята за битката между тях и тигрите. За един човешки живот. Да го спасят. Защото той ги галел с перо от тукан и им пеел песни. Имал куче на име Седемнадесет и във селвата, тропическата гора, разговаряли с рибите. Паломети-хищни, но с топли сърца зад сивите люспи; с дорадите-вид делфин, с който без думи ехолационно преживявали дружбата си. Понякога свирел на дървена флейта, изработена от карпинчито-вид видра, които му носели най-свиднш и уханни пръчки, за да му направят мост да премине през световете. Или сал-за да се движи в ритъма на водата. Да стигне до острова, наречен Спасение, където с лъснати очи поемал мангови дъждове, които висели във въздуха… Започнах с приказка, а драконите вече не траят, палят ми чорапите и с пухопръчки ме погват по склона на тази седмица. Нагоре ли ще вървя или надолу, пък може и в двете посоки зависи само от мен. И от Вас. Наслука приятели!
M и н и а т ю р и