връх Ибър

Това е за деца на много години, заровили крака в зелен пясък, които разговарят с кучета, които лаят на български. И за майки, които следващата седмица ще бъдат баби, макар синовете им да са на пет. Рила. Местност и връх Ибър. Там в метална кутия, в метална още една с дъх на бисквити с канела и карамфил има скрити тефтери. С планини от думи и стрелкащи се имена. Не само на хора-там е и река Ходжовица, която е била в Йерусалим и е станала ходжа. После се е върнала да разкаже по видело за морните си нозе, които са близали друми, на посестримите си Крайна и Стара река. Също мина и покрай местността Чавча, на която чавка й е изпила росата и сега пече трева. И цветя по Равни чал и Сиври чал, последния назъбен и с мокро рамо, преметнал железно въже да ни лесно да слезем. Ех, пълно ни набраха в очите омайничета. Оранжеви, жълти, розови и лилави, имаше виолетки и тепърва разтърсващи грива глухарчета. Папратта беше навита още на ухо с много обеци, а козата на отсрещния склон ближеше вода от преспа сняг с каска на главата. Имаше според Денис гигантски бебета-прерийни кучета, които бяха по-бързи и от гущерите/един се усука по тялото ми и ми подшушна тайна – майна /. Имаше и орлови чуки и ждрело след село Сестримо, имаше езера, където пъстървите рисуваха кръгове със скоковете си. Имаше водопади-случайни, от все още топящ се сняг и нарочени, обезумели да са по-шумни от хората, които прииждаха да се снимат с тях. Имаше и две котки на припек в нищото, едната с полулице и смело сърце, което мъркаше в пухенката на другото. Пазеха моста-дано ангелите им пратят по-добро бъдеще… Имаше и хижа Белмекен с огряни хижари, целунати от всеотдайност и каменна топлота под взора на слънцето. Лицата им го покоряваха, а косата им гонеше вятъра-да ни е безоблачно мънистено… А там, там ме отведоха Драконовите лодки от Панчарево и една-две стружки настроение от 35 години чао училище и два театъра-единият- Място, наречено Другаде… Смирнено и свидно да Ви е дружина!