Птиците ме събуждат като си прехвърлят кълбо от песни. По нишката се водя и мога да се изгубя житейски, но като география ще знам къде съм. Кацнала на едно дърво си люлея краката и се наслаждавам. Гриза си влюбена ябълка и люпя сусам за певците, да са им пълни гушките. Гледам им семейството, премествам се на гости в гнездото им и разбирам, че е изкуство. А те са малки Микеланджовци и го рисуват с глас и нокти съвършено… Слизам, но не се приземявам. Тачена се връщам във времето под бялото ухание на цъфналите джанки. Те гъвкаво ме следят с поглед, посипват пътя ми с бял цветец, тананикат ми бъдещи песни, а някои от тях искат да бъдат жасмини/форанджапани на кенийски диалект/.
Всеки ден е първи ден от остатъка на живота ми. Понякога нищо не помня и сама се забравям. Не е ли великолепно приятели. Гледката е по-добра от вътре навън. Елексирна и сирна седмица на всинца Ви.
