Кагами

Кагами – ще ми се да го повтарям.

Пътите, колкото трябва, за да го срещна.

По пътя между оголения камък и завоя за село.

Никога не съм имала село. И разказите за баба и дядо там някак ми липсват. На кого да ги разказвам и как да ги измисля като не съм яла печен на въглени хляб. Не съм спала на камина с котки, които Ловят мишки/макар да ми е жал за мишките, толкова са беззащитно прецизни в унищожението / Не съм се къпала в местната локва, не съм ловила жаби, за да ги пускам отново…Не съм тичала след медно колело или просто изтръгнато от някоя запустяла каруца…Не съм викала с гаргите в среднощната гора, не съм се плашила от измислени плашила в полето, не съм садила, не съм орала, не съм се заравяла в пръстта, не съм вадила червеи, да не изядат корените на лютичето и цикадата…Не съм…

Седя пред огледало – там си сътворявам моето село. В него не е все пролет или безумно лято с нега и мараня. Има от всички сезони и най-вече от междинните – между зима и пролет, между пролет и лято, между есенна мъгла и лятна умора, между между между …Има щъркели с оранжеви клюнове и преголеми гнезда от коси…Има лястовици, черно-бялото е разменило местата си и не се нареждат по жиците, а върху ръцете ми…Има и кравешки лайна, които събирам за да вая огнище на ашрам – жертвения огън ще е мляко, а не пламък…И много, много цветя – зимни фиести върху прозорци и езера, летни скандални плазми от миризма, есенно грухтене на стъпкани желъди от диво прасе и пролетна омая от кокичета.

Седя и си мисля за милването по лицето ми от две действащи лица – прастари баба и дядо, даже предпочитам дядо, по малко истеричен ми се вижда, по прям, не скалъпен от премеждия и прежди, от хурки и вретена, от чекръци…По песенна ще е баба и ще ме учи на онези приливни песни от минало и настояще, ще подскача в болярско хоро и ще се смее беззъба, с плитка за паша…А дядо ще пуши и сърба гозбата, ще се задавям почти от дима, но ще ме омайва без да съм в страната на Кастанеда…Ще ровя с кокошките/нали съм си такава/в пръстта и ще намирам ебаси какви неща-невероятни стъкълца, светлоотразяващи; пеперуди, части от мастилници и пера от последния бой между петлите…

Ще ми е вкусно да пия мляко от вимето на кравата, преди да ме е шутирала, не, няма да ми е вкусно, направо ще подивявам като се стича по бузите ми – червени, червени до пръсване…/От козата не бих опитала, щото там рога няма да ми се размине/. Но пък с нея бих тичала по урвите, бих се пенявила с глигана кой кого, бих се дуелирала с пора, не бих се къпала с друга вода – чакаща дъжд да ме изчисти. Без сапун, без теляк, без четка за зъби – вода от извора…

Няма да си ходя – все още седя пред огледалото и се виждам как цепя дърва и брадвата съм аз. Хвърлям ги назад, дано някой измръзнал горски дух ги улови за да се стопли. Събирам снежните си облаци от прозорците и ги слагам във вазата – върху постланата, току изпредена покривка. И каймакът ме засища и месената от мен пита, и прегорелите картофи и твърдото сирене-сечиво – майната му на разделното хранене. Майната му на разделния живот. Искам да обичам.

Благодаря за вниманието.

Закусили ли сте?

Да ви направя баница?!

За из път, топла

Сърцето ми.



28.02.05.

П.П. Кагами на японски значи огледало