Печка. Върху нея поднесен на тепсия ден. Само преди 200 години по нашите земи са определяли не годините, а летата и зимите, гроздобера и войните – с природата и нас самите. Не можем да отидем по-далеч от себе си, където и да бродим. Не сме си знаели възрастта, а само, че сме родени в нощта на първородния вятър, в слънцестоенето или лунната мъгла. Не е имало време, втъкано в календари, а е имало време от жътва до Сирни заговезни, пълненето на кошовете в плод и кървавицата с мющерие… Последните 14 дни са илюстрация на всичко, което се случва в мен. Да откриваш и чуваш оброчни места, да си за два мига в тишината и сърцето ти да избунва в ушите. Да си в пазвата на еди коя си планина с връх Кюнек или Човек, и в тази скъдност на човешко примирение да плетеш терлици от жилна прежда от коприва и свила. Да преоткриваш приятелите си, да им даряваш част от кръвта си, като ги обуеш в нея, да ти разказват спомени за изкачвания – Арарат, Тенгри и слизанията в сокаци и дебри из пустини, където срещат хора с имена Жулверн и Кана Атова. И ти в заедност се връщаш в миналото и едновременно си тук, с тях, и усещаш илюстрациите на бъдещето им. Виждаш ги и разбрираш тихо, мълком, драснато от клечка кибрит, че това е то. Споделеността. В нея е смисълът. И да даваш любов, на тези, които имат нужда, днес- утре ще имат достатъчно, за да раздават и те. А ти ще следваш зова, като се опитваш, да не се натрапваш, да не си пири пири/люта чушка на модамбикски/ или да си, когато е нужно да подпалиш само чергата, за да не изгори къщата… Отрязах кичур от косата си, енигматичната, и с хмел и дрян я връзвам в скромен букет да Ви я даря. Остта на иже-дневието е спряла-качете се с мен на въртележката-там има конец за всекиго, изплетен от жилава паяжина. Дръжте се. Ще е приключение, от което няма да изпаднем… Само ще се пуснем, когато ни пристиска до гръцмуля и ще летим-три четвърти Хора и една четвърт въздух.
