Не пресингьосано/по русенски не превзето/ще ви кача на каяци за откриването на сезона. Ще е дълга уйдурма/разказ с неочакван край/, но ще ви дам по една дундурма /сладолед/за зализалка. Беше, е и ще бъде в незапечатан спомен вълшебно. Първо ще подскоча по не знам как измислените имена на села и паланки, които всеки от вас може да римува с първите му излезли изтрещелици асоциации-простенахме през с. Белцов, Божурлук, Джулюница, Полско Косово, Ботров, Вардим, Петокладенци и Татари. Отседнахме в къщата на клуба Бяла Звезда-с. Беляново, с изглед към плодородието и р. Янтра, която беше като трите пръстена на Орион – хипнотизиращо гостоприемна, искряща, мамеща с голям двор и съзвездие от палатки, от уют, китари и акорди от акордеон, много пиене и изоставаща в надпреварата храна. Бели нарциси и красни лалета. Охранени котки, нахални и безочливи, знаещи, че сега е момента да преядат. И Димо-6 годишен хлапак, обожател на тракторите и експерт по динозаври. Гледахме с него как орат браздите и цветовете се сменяха от светло кафяво в тъмно такова, а тучната зеленина около едрите ниви наливаха в очите още от зеленото вътре в нас, в сърцата ни…Оказа се, че в тази си част Янтра огризва каньон, цяла Вселена от птици, скали, пясъчни убежища-гнезда за пчеларки и раци. И всичко това гарнирано с два моста на Кольо Фичето, каменни, пукащи под тежестта на годините, с каменни изражения и стоически скрити крила. Сигурно понякога им се иска да отлетят, но летяха лебедите и като минаха над нас звукът беше все едно тече 220 волтов ток по жиците между два елеКтически стълба. Между два свята. Насладих се на черен лебед и бухал, воден бик и чапли в бяло и сиво, черни корморани и тюркоазени рибарчета. И други с кремави коремчета и бързолетни стрижи и дроздове, на пеещи върби по Цветница и венче, плуващо още от Лазарица по течението та до Дунава. Както и преди съм споделяла-Дунава е моето море… Там за пръв път видях хижа на речния бряг, рибарско селище с тухлени къщи на кокоши крак и някъде далеч римско селище Ятрус, разграбено, но щедро на споделяне с осакатените си артефакти. Имаше и пещери, с уникални видове прилепи и дървени стълби към тях, с тайни, които ни молеха да не влизаме в тях, да не изплашим децата им-монаси исихасти.. С анафорни течения и подмол-скални ниши, които сега не видях, но ме зоват да се върна. Там, в селото с 20 жители, но имащи соларно улично осветление и булевард България! Селото с най-дългия въжен мост на Север и с най-плачещия вой на чакали, които чух и усетих, залутана между къщите и поляните. Зелено. Това беше цветът, който ме прегръщаше, а върху него имаше ситно нагиздена паяжина, толкова плътна от роса, че изглеждаше бяла…
П. П. Някои казват, че са станали специалисти, откакто имат фейсбук. Не съм специалист значи, защото живото докосване до красотата е непостижимо за никой взор, вперен в екрана извън живота.
